Има една шокираща шега, с която понякога посрещат в болничната стая: “Добре дошла в ада, тук никой не умира!”. Когато я чух, за секунди като че изгубих почва под краката си. Панически извих глава назад, към вратата, която току-що бях прекрачила, и не знам защо тя ми се стори като огромен черен отвор на зейнала празна кутия. Нищо не се виждаше в нея, само отвън, в коридора, мълчаливи и бледи, преминаваха някакви странни хора привидения. Три чифта очи се втренчиха в мен изпитателно и разбиращо. В първите минути никоя от нас не отрони повече нито дума. Мълчеше и моята малка крехка надеждица, която очевидно беше останала навън някъде, далече-далече и сигурно ронеше тихи сълзи, обезумяла и смазана като мен. Но само след час жените от стаята се постараха да ми покажат, че това е само една болница, само една стая, само едно място, където идват хора с една и съща съдба.
Преди това вече бях чула професор Киров да обяснява по телефона на някого, че изпраща жена с рак на гърдата, че няма време за предварителна химиотерапия, защото очевидно става въпрос за интензивен карцином . В този миг всичко в мен се срути.
Осъзнах къде съм едва когато различих срещу себе си изпитателните очи на професора и чух гласа му:
– Защо такъв страх? Това, което казах, още нищо не значи. Вие отивате в много добри ръце, гарантирам за това, защото аз съм обучавал този човек… С операцията всичко ще е наред, мислете за по-нататък.
Подаде ми някаква бележка и ми поръча: оттук- направо в онкологията. Опитах се да смутолевя нещо нещо от типа на няколкодневна отсрочка, за да си подредя нещата все пак, но професорът ме прекъсна:
– Няма време за губене в празни работи! Нагласете се за добрия изход!
Отдавна знам, че трябва да съм много, много благодарна на този човек. С кратките си думи и нетърпящите възражение заповеди той пръв ми показа нагледно, че ако вече ми е поставена диагнозата рак, не бива да се отписвам от света, а трябва спешно, буквално за броени минути да се пренаглася да побеждавам.
Професорът се оказа напълно прав, ръката на онколога наистина прокара първата крачка към спасението ми. И не само моето. В онкологията за броени дни изгубих името си и се превърнах само в един скромен болничен обект, който прецизно и многостранно беше огледан, преценен, сравняван, анализиран, категоризиран и… подложен на скалпел. Кой каквото и да ви казва, задължително се оставете на лекарските ръце, те си знаят добре работата. Но и още едно нещо вземете предвид – не скъпете нито време, нито сили и средства, за да откриете оня специалист, на когото ще имате най-голямо доверие. Вие тепърва ще разберете, че онкологът е един вид човекът месия в живота ви. Никой друг няма да е толкова важен за вас от този миг нататък, защото само той е в състояние да спре развитието на рака в тялото ви и да ви върне обратно към надеждата. Той е човекът съдба, който единствен е в състояние да ви предпази и опази, да ви помага и да ви напътства. Ще го търсите винаги в моменти на страх и несигурност, в часовете, когато ви връхлита повторен ужас или разтърсващо съмнение. Ще му доверявате не само болката си, но и съкровени мисли, които нямате сили да поверите на друг човек. Но се научете и да го щадите, защото ще се убедите, че освен вашия той е поел върху себе си страшния товар на още десетки пациенти годишно. Простете му, ако понякога не се сети за името ви, за него или нея е достатъчно само да погледне следата на скалпела си и веднага ще си припомни как точно сте спасени. В мига, в който тръгнете към него, ви предстои да разберете, че с този човек сте свързани до края на дните си – онкологичната операция е само първият миг на оцеляването, след нея ви предстоят постоянни консултации, прегледи и съвети…
Само след няколко болнични дни вече знаех, че в тази болница със страховито име всеки с всичко всякога е готов да помага. Въпросът е човек сам да открие своята пътечка, по която да тръгне за втория си шанс. Колкото и невероятно да ви се струва, към спасението ви се тръгва от нещо съвсем елементарно на пръв поглед. Първата ви работа е да свикнете не толкова с диагнозата, колкото с понятието ракова болница, тоест мястото, където предстои да влезете и да оцелеете. В началото ще ви звучи страшно, зашеметяващо, но вие се опитайте колкото може по-бързо да се съвземете! Кажете си, че това име не е нищо друго освен един удобен за изговаряне популярен термин на медицинско заведение, където преди всичко лекуват и помагат.
Възможно е например да ви го кажат точно когато слизате от автобус 280 в София:
– Ало-о-о, който питаше за спирката на раковата болница, да слиза…
Ще ви погледне съчувствено шофьорът на таксито, когато се скупчите на седалката като смазани от тежък товар и забравите да кажете накъде отивате:
– Всичко ли е наред? Дойдохте откъм “раковата”…
Полека-лека ще се приобщите към този преднамерено небрежен изказ:
– Къде ме оперираха ли? Ами в онкологията… Да де, в “раковата”…
В тези първи часове и дни, след като сте си чули диагнозата, бързо трябва да научите много неща, да питате много и още по-много да знаете. Вие изобщо не можете да си представите колко много ще четете, ще съобразявате и ще преценяте. Или както шеговито се изразяваше един събрат по съдба, предстои ви периодът на голямото питане и голямото знаене.
Едно от първите неща, които направих, след като ме изписаха от болницата, беше да открия поне една жена, която е преживяла най-малко пет години след направената операция и е като мен с ампутирана гърда. Никакви лекарски уверения, че всичко ми е наред, не ме успокоиха. Оттогава видях много смърт край себе си, изчезнаха от очите ми близки, много близки и няколко десетки познати лица, така че по неволя си оставам един вид Тома неверни и се научих да не приемам нищо на доверие. Имах много въпроси, които не можех да задам нито на лекаря, нито на болничния психолог, който точно в тези месеци липсваше от болничната номенклатура като необходимо лице. Звънях тук и там, различни организации ми показваха някакви материали, за да разбера как е например в другите страни и как би трябвало да бъде у нас, или ме препращаха на следващ адрес. Макар че оттогава изминаха десет години и самото ни общество се промени много, у нас, в България, все още е твърде трудно и сложно да се открият места, където човекът, току-що научил своята онкологична диагноза, може да намери подкрепа в който и да било час на денонощието. И точно някой, който вече е преживял тази фаза от битието, да обясни просто и ясно какво му предстои и така да скъси болезнените дни пред страшната неизвестност. От това мъчително и зловещо време ми остана увереността, че най-доброто антистресово лекарство за онкологично болния човек са срещите и съветите от хора, които са преминали критичните точки в битката с рака.
Осъзнах, че ще мога да се справя с болестта, чак когато застанах срещу една бивша пациентка на онкологията. Смутолевих набързо колко съм нещастна и какъв ужас изпитвам от умиращото си тяло, а тя ме погледна втренчено и ме отряза безцеремонно:
– Я стига! Аз мъртва ли ти изглеждам?!
Божичко, колко лесно се научих да плача! И не беше плач като плач, а конвулсии , които дълго не можах да спра. Така ракът ме срещна с една жена- явление, която ме научи на трите железни правила, на които човек трябва да се подчини, ако разбере, че е болен от страшната болест:
Правило първо: ЩЕ СЕ ИЗПРАВЯ!
Правило второ: ИЗПРАВЯМ СЕ!
Правило трето: ИЗПРАВИХ СЕ!
Също като трите закони на роботиката на Айзък Азимов, но за разлика от неговата прекрасна фантастика, в нашия скромен живот злокачественото заболяване чисто и просто ни поставя на колене и започва…Но започва и нашето човешко време за разум и воля.
И така – вие сте очи в очи с рака. Ужасени сте от случилото се с вас, по хиляда пъти на ден си задавате все един и същ въпрос: ”Защо точно аз?” И все не откривате разумния отговор. Изпитвате неистов страх от смъртта, но поне за няколко мига в денонощието ще се мярва и мисълта, че някъде някой ще намери път за вашето спасение. Започвате да търсите… Колко много неща може да улови човек чрез ефира например! Сега буквално всеки ден ни затрупват какви ли не съобщения за победа на рака в един институт, в една болница, в някоя държава или не знам къде… Случва се вече да осъмвам или замръквам, поразена от вестта за някакво ново лекарство чудо. Напоследък пък ни обля съвсем бодряшко вестникарско заглавие, че има- няма, до няколко години ракът ще вземе да “сдаде фронта”. Реалността все пак е в думите на д-р Марк Клантън, заместник-директор на американския национален институт за изследвания на рака, казани в едно телевизионно интервю специално за България: “Все още няма универсално антираково лекарство, лечение или изследвания на последен етап. Готова e обаче е ваксина срещу рак на маточната шийка, и то с очаквана вероятност за стопроцентово предпазване от злокачествено образувание.” Иначе, каза за българските си зрители този много интересен учен, неговият институт работи по програма за края на следващото десетилетие. Едва по това време може би ще започне вкарването на специални наночастици в самите ракови клетки.
Уви, дотогава предстоят още 10 години, които ще са фатални за толкова хора! Но пък, в края на краищата, това са си едни нищо и никакви 10 години, представяте ли си?! Защото животът за всеки човек е това, което още не е станало. Което е било, то вече е било. Истинският живот е това, което ни се случва точно в този момент или ще се случва в следващия миг, във времето, което ни очаква някъде далече напред. Не преживяното, а другото, което тепърва предстои, ни кара да тръпнем с надежда или с нетърпение пред всеки утрешен ден и само то ни придвижва напред.
Но до такова прозрение ще стигнете след неподозирани изпитания, а сега, в тези часове на първата среща с тежката диагноза сте в същото състояние, в което се е оказала изумената Пандора пред кутията на съдбата – там долу, на дъното на вашия живот, е останала само Надеждата, единствената вярна спътница на хората…Горе сте вие, сграбчени от нещастието, наречено с името Рак, и също като в легендата то ви е посетило неканено и неискано. Сега за вас остава единствено да протегнете ръка към нея и колкото по-бързо се вкопчите във вашата надежда, толкова по-големи са шансовете ви за живот. Кажете си на глас първото правило: ЩЕ СЕ ИЗПРАВЯ! Добре прозвуча, нали?
В такъв случай моята по-нататъшна рецепта са условните “Десет лични заповеди” (единайсетата съм си определила само като моя територия и за нея ще стане дума накратко в края на този раздел). И така, започвайте:
- да търсите веднага онколог, който ще поеме лечението ви и с когото навярно ще трябва да се виждате още много години при задължителните контролни и профилактични прегледи;
- да учите как трябва да подготвите организма си за операцията и за следоперативния период – кои витамини, храни и хранителни добавки ще намалят страничните последици в периода на химиотерапията или лъчелечението ви (поне едно от тях е задължителна следоперационна процедура), как да засилите имунната си система;
- да премислите на кои близки хора и приятели можете да разчитате – затова предвидливо се обадете поне на 8-10 души и установете дали най-много половината от тях ще откликнат добросърдечно на вашето ново състояние;
- да планирате отрано как ще живеете след всички болнични процедури и с какво ще се занимавате след възможното ви инвалидизиране (ако сте от 2-ри стадий нагоре);
- да си съставите личен хранителен режим, като окончателно изхвърлите онези продукти и привички, които допринасят за появата на канцерогени в тялото ви;
- да си подготвите личен списък от антиракови продукти и антиоксиданти (пречистващи тялото вещества и природни продукти), които ще използвате оттук-нататък и може би до края на живота си, като непременно си направете сметка кои сурови плодове и зеленчуци според сезона ще дават най-добрите защитни сили за организма ви;
- да решите окончателно за себе си всички конфликтни моменти около вас – преценете от кого ще поискате извинение, кого ще помолите за разбиране и най-болезненото, от кои хора завинаги ще се откъснете, защото те ви въвличат в ненужни дрязги;
- да си обещаете какъв вид благотворителност ще извършвате, та макар и веднъж в годината, и как точно ще помагате на хора в беда, които в този момент може да са по зле и от вас;
- да си предвидите личен режим и терапия, като задължително включите в тях както всекидневни физически упражнения за тялото, така и ваша антистресова психологическа система;
- и накрая, преди да тръгнете за болницата, направете си труда и променете поне малко външния си вид, като започнете с прическа или подстригване и стигнете до облеклото и обноските към хората.
Изобщо не си въобразявайте, че това е нещо като сбогуване със света, тъкмо обратното – това е вашата трескава подготовка за новото ви завръщане в живота. Съдбата ви подава особен сигнал и само вие можете да го разчетете. На вас ви е отредено да преминете през върховно изпитание и от този особен катарзис ще излезете или победени, или победители. Вие можете да победите рака, вие непременно ще надделеете над тази болест, но едновременно с това трябва да победите и по нещо в себе си. В тези часове и дни вие се преобразявате и чрез физическа, и чрез душевна болка, но едновременно с това се обновявате, прераждате се. Част от вас ще е готова да се подчини на зова за промяна, но другата част все още ще се съпротивява. Не губете време, имате само един избор и той е да приемете новата си нагласа! Иначе денят на операцията идва и си отива. Една друга горчива шега може би ще се окаже истина: в онкологията не се умира. Човек се събужда от упойката и започва – или не започва – битката за живота си. Произнася или не произнася примерно такива думи: ”Аз те победих! Аз поемам отново живота си!”
Ето, това е второто голямо изпитание, пред което ще ви постави ракът – от една огромна стегната топка от нерви и отчаяние само за броени часове вие не само сте длъжни, вие трябва да се превърнете в нов, прероден в тежка битка човек. И вече да не мислите за онкологията като за временен приют на обречените, а като място на надеждата.
За втория живот.
/Банова,Елена, „Ракът ме целуна/Десет урока за тези,които се борят..”,книгоиздателска къща „Труд
първо издание 2006г,второ издание 2007 г.Откъсът се публикува със съгласието на КК”Труд”/